Православие

[[светци:и:иоан_рилски]]

Следа: » иоан_рилски

Намирате се в: Начало » светци » и » иоан_рилски

Вход

В момента не сте влезли! Въведете данните си долу, за да го направите. Бисквитките (cookies) трябва да са включени.

Вход

Свети Иоан Рилски, Чудотворец

Свети Иоан Рилски, Чудотворец Свети Иоан Рилски, Чудотворец Свети Иоан Рилски, Чудотворец

Великият сред постниците, светият преподобен наш отец Иоан се роди в едно село, наричано Скрино, което се намира близо до град Дупница. Неговите родители бяха благочестиви и добродетелни християни, българи по произход, родени и възпитани в това село. Те имаха двама сина, единият от които беше св. Иоан. Той се роди по времето на светия български покръстител - цар Борис, в 876 г.1)

Възпитан в християнско благочестие, св. Иоан във всичко се покоряваше на своите родители, оказваше им нужната почит и постоянно пребъдваше в страх Божий. Той с радост отиваше на църква и внимателно слушаше всички богослужебни четива и песнопения, непрестанно хранеше душата си с молитва и още от ранна възраст благоугождаваше на Господа с въздържание и пост. В цялото му същество непрестанно гореше огънят на серафимска любов към Бога, а доброплодната земя на сърцето му, засята със семето на Божието слово и напоявана от благодатта на Светия Дух, принасяше в изобилие стократния плод на добродетелта. Тази небесна благодат научи св. Иоан да изпълнява с усърдие Господните заповеди, според думите на Спасителя в Евангелието: “Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби” (Иоан.14:21).

Мина известно време. Родителите на преподобни Иоан починаха и той трябваше да поеме сам своя път в живота. Тогава някои от неговите съселяни - хора духовно неопитни, загрубели и лениви към доброто - взеха да му завиждат, като гледаха неговия искрен стремеж към Бога и ревност за богоугоден живот, започнаха да го укоряват, наричаха го “лицемер” и “крайно негоден за светския живот”. Но преподобният, макар и отегчаван от хорската завист, не изпитваше лошо чувство към враговете си - в своето незлобие той ги остави да мислят каквото искат и избра за себе си по-добрата част, според думите на апостола (1Кор.7:38) - монашеското житие.

След смъртта на родителите му вече нищо не го теглеше към родното му село и той го напусна. Всичкото имущество, което беше наследил, раздаде на бедните и отдаде кесаревото на кесаря, за да може безпрепятствено да отдаде Божието на Бога (Мат.22:21). После самият той отиде в най-близкия монастир на Осоговската планина и там като послушник започна да се готви за монашеския живот. Тогава той беше на около 25 години. Колко дълбока беше раздялата му със света - за това говори фактът, че още при излизането от родното си място той нищо не взе със себе си, освен една кожена риза. Тук, в Руенския монастир, св. Иоан прие монашество и старателно се трудеше над себе си, за да се научи на послушание и смирение - необходимата и задължителна предпоставка за по-нататъшния му подвижнически живот - отшелничеството. Св. Иоан твърде добре знаеше (както и по-късно поучава духовните си чеда в своето завещание), че без преминаване на първоначалните изпитания и борба със страстите в общежителния монастир, без правилно духовно ръководство и без да се научи човек на послушание и смирение, не е възможно да се премине към по-високи духовни подвизи, каквито са уединението, безмълвието и изобщо - пустинножителството. С течение на времето той чувстваше в душата си все по-голям и непреодолим копнеж към уединен живот: затова излезе от монастира в самотно място и там се предаде на пост, молитва и борба със своите страсти.

Направи си малка колиба от клони и в нея живееше, а тишината и усамотението сред планинската природа му даваха благоприятна възможност да се труди и в друг един духовен подвиг - безмълвието. За храна му служеха дивите билки, но и тях приемаше не до ситост и то веднъж на ден - след залез слънце, а вода пиеше от планинските извори.

След известно време св. Иоан се пресели на друго място - намери една тъмна и страховита пещера, и остана да живее в нея. Все повече и повече той увеличаваше духовните си подвизи и както еленът желае да се насити с прохладната вода на планинските извори, така и неговата душа копнееше по Бога (Пс.41:2) - вечния Извор на всяка благодат и на всяко добро.

Не мина много време, и на това място го намери братовият му син Лука. Макар все още малко момче, той гореше от жажда за уединен пустиннически живот и искаше да подражава на примера на своя чичо - св. Иоан. Затова Лука тайно избяга от баща си и майка си, дойде в планинската гора, където той обитаваше, и с много труд едва успя да го намери. А преподобният, щом го видя отдалеч да идва, най-напред го помисли за привидение и застана на молитва. Лука отиде и се приближи до него, поклони му се до земята и просеше благословение. Тогава св. Иоан се убеди, че действително е човек, а не някакво бесовско изкушение, благослови го и го попита защо е дошъл. Той му разказа всичко за себе си и преподобният отец незабавно го прие да остане да живее при него. Кой би могъл да си представи тогава радостта на Лука! Той живееше в пустинната гора като незлобиво агне под благодатните грижи и духовните наставления на добрия пастир - св. Иоан.

Скоро, обаче, дяволът се опита да грабне невинната детска душа от ръцете на онзи, който я водеше по пътя към Небесното Царство, и да я въвлече отново в нечистотата на този свят. Ето какво устрои лукавият. При брата на св. Иоан дойде един негов познат и го намери обхванат от скръб и недоумение заради изчезването на сина си. Тогава той му каза следното:

- Иоан, брат ти, те лиши от опората на твоята старост и от наследника на твоя дом! Той дойде тук нощем, взе твоето момче и го държи при себе си. И ако ти не го вземеш оттам, то ще стане храна на горските зверове. Ела да ти покажа мястото, а ти побързай да отидеш и да прибереш сина си!

Щом чу това, братът на преподобния много се ядоса. Изпълнен с гняв и омраза, той мислеше какво да направи на невинния праведник. А дяволът го поведе и като стигнаха в пустинната планина, разпалваше го и го учеше как да оскърби преподобния отец. Щом наближиха мястото, показа му отдалеч пещерата и веднага замина. Бащата отиде, намери светеца и какви ли не думи му наговори: укоряваше го, обиждаше го, наричаше го “зъл старец”, “измамник” и “крайно негоден за светския живот”. След това грабна дървета и камъни, заплашваше го и искаше да го убие. Но св. Иоан не се смути духом и не измени обичайната си кротост - така със своето незлобие той победи вражеската злоба. Напразно той увещаваше брат си да остави своя благословен син при него, напразно му напомняше, че такава е волята Божия.

Разгневеният баща нито го слушаше, нито отдаде значение на думите му - развика се, грабна гневно сина си и тръгна да го връща към мирската суета. Св. Иоан разбра, че това е дяволски замисъл, натъжи се и се обърна с молитва към Бога. Със сълзи на очи той се молеше на милосърдния Господ и казваше:

- Господи, Ти си рекъл: “Призови Ме в скръбен ден и Аз ще те избавя” (Пс.49:15). Избави ме сега, Владико! Погледни към мен милосърдно и прогони скръбта на сърцето ми! Яви над мен Твоята благодатна сила, защото си благословен во веки веков, Амин!

След молитвата той седна и не можеше да се утеши задето го лишиха от момчето - боеше се да не би то да се оплете в житейските грижи на този свят и да погуби душата си.

Но кой може да излезе срещу волята Божия? Бог, Който е казал: “Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е Царството Небесно” (Мат.19:14), каза същото и на бащата на Лука, макар и не с думи, но на дело. Както вървяха по пътя, в местността Осеново из един пропукан камък излезе змия, тихо пропълзя и се впи в крака на момчето - то веднага издъхна и предаде душата си на Господа. Като видя това, бащата изпадна в недоумение и не знаеше какво да прави. Върна се при преподобния и смутен му каза какво се е случило на пътя, силно скърбеше за сина си и се разкайваше задето го отне от него. А той му нареди да го погребе и да се върне у дома си. Бащата така и направи. За всичко това св. Иоан прослави Бога, Който чрез временната смърт на тялото избави детето от бъдещата вечна смърт на душата, и повече не тъгуваше за своя племенник.

Дванадесет години прекара св. Иоан в пещерата и не преставаше да умножава подвизите и страданията си. Често пъти бесовете го нападаха с униние и леност, а понякога - със страхования и привидения, но той никак не се поддаваше на козните им и винаги отправяше духовния си взор към Бога за да постъпва във всичко така, както е угодно на Неговата света воля.

Но след това Бог допусна до него тежко изпитание. Подбуждани от дявола, една нощ го нападнаха разбойници и след като го биха жестоко, блъскаха го и го влачиха, те го изгониха оттам. Разказват, че после, прогонен от Руен, светият отшелник обикалял известно време из пустите места и монастири край Струма и Витоша. Едва по-късно, когато закрепна напълно в духовните си подвизи, той се отдалечи в непристъпните дебри на красивата Рила планина.

Уединен сред вековните гори на Рила, св. Иоан се посвети изключително на молитва и духовни подвизи. По онова време Рила беше съвсем дива, страшна и непроходима планина. Никакви пътеки не я прорязваха. Никой човек не се осмеляваше да проникне в девствените и живописни долини, из които поради това свободно скачаха елени, сърни, диви кози, а по-високо бродеха мечки, глигани и вълци. Каква велика вяра в Бога и каква сила на духа се искаше от св. Иоан, за да се реши той да се вглъби сам в ония непристъпни места, където се чуваше само ревът на свободно скитащите из гората зверове, песента на пенливата и бистра като сълза Рилска река и шумът на потоците, спускащи се на водопади из стръмните урви. Животът на св. Иоан не е бил красива поезия, а тежък подвиг. Той нямаше тук нито топла колиба, нито меко легло, нито вкусна и постоянна храна. Според неговите собствени думи, записани в завета му, “небето му беше покрив, земята постеля, а билките храна”.

Първоначално преподобният отец се засели в хралупата на един огромен дъб и продължаваше да се труди в обичайните си духовни подвизи. Постът му беше изумителен. Той не вкусваше хляб, а само плодове, корени и сланутък - едно бобовидно растение, което по Божие благословение израсна наоколо.

Много години живя св. Иоан в планината. Дълго време той не виждаше човешко лице, а само диви зверове. Избягал от суетната светска слава, блаженият отец се грижеше единствено за това - как да угоди на Господа, и желаеше богоподобно съвършенство. Но въпреки че бягаше от прослава сред хората, заради това той още повече бе прославен от Бога - но с онази слава, която е коренно различна от първата, суетната, и за която апостолът е казал: “Не този, който сам се хвали, е достоен, а онзи, когото Господ хвали” (2Кор.10:18). На Божия промисъл беше угодно да не остане такъв велик духовен светилник неизвестен за света. От височината на своята духовна издигнатост той трябваше да свети на тъмния и живеещ все още в низините на греха и нечестието български народ.

Ето как християните разбраха за светия пустинножител. Овчари пасяха стадата си някъде из долината на Рилската река. Веднъж овцете им се уплашиха от нещо и хукнаха да бягат нагоре из планината, но бягаха не по пътека, а през стръмнини и непроходими места. Овчарите станаха и забързаха след тях. Но овцете не се спираха, а все бягаха и бягаха, докато се скриха от очите на своите уплашени стопани. Дълго тичаха овчарите и най-сетне, капнали от умора, застигнаха овцете си. Тогава те видяха поразителна картина: един белобрад старец, гологлав, бос, с кожена дреха и ангелоподобно лице стоеше изправен с разпрострени ръце, а уплашените овце се бяха сгушили в краката му и там се умиряваха. Овчарите се зачудиха като намериха толкова навътре в планината човек. Те помислиха, че това ще да е някакъв свят отшелник.

- Кой си ти? - попитаха го. - Откъде си и как си дошъл тук? Какъв е животът ти и кое е родното ти място?

Тогава св. Иоан им отговори:

- Според думите на апостола, моят живот е на Небесата, откъдето очаквам Спасителя, нашия Господ Иисус Христос (Фил.3:20). Отечеството ми е горният Иерусалим (Откр.21:10). А родината и градът, които тук са ме възпитали, не е ваша работа да разберете. Но понеже дойдохте тук, нека да ви нахраня с пустинническа храна.

И им даде да вземат от растящия там сланутък. Те взеха и се нахраниха до насита. След като ги нагости, св. Иоан ги изпрати да си идат с мир. Но един от овчарите тайно наскуба сланутък и радостно тичаше след другарите си. Щом ги настигна, показа им какво носи, а те се струпаха и го разграбиха от ръцете му. Но като започнаха да отварят шушулките, видяха, че са празни. Тогава те се разкаяха и се върнаха, разказаха на преподобния отец какво бяха сторили и поискаха прошка. Той, разбира се, с радост им прости, но добави:

- Чеда мои, тъй благоволи всесилният Бог: тук да расте и тук да се яде.

Удивени от това чудо, те си тръгнаха и прославяха Бога за всичко, което видяха и чуха. Тези овчари бяха първите разпространители на вестта, че в Рила планина живее дивен Божий угодник, и разказваха за него по цялата околност.

Някои благочестиви хора пожелаха да отидат при светеца и да получат неговото благословение. Един човек, измъчван дълго време от нечист дух, ги видя да отиват и тръгна след тях с желание да бъде излекуван от недъга си по молитвите на св. Иоан. И щом стигнаха на около километър и малко повече от мястото, където обитаваше преподобният, веднага бесът го стресе - той падна на земята, валяше се и викаше:

- Огън ме гори и не мога да вървя напред!

Тогава спътниците му го вързаха и го влачеха насила. Пристигнаха при св. Иоан, паднаха на земята да му се поклонят и просеха неговото благословение. Той ги благослови и ги попита за причината на посещението им. Тогава хората му разказаха за себе си и за бесноватия, кланяха му се и молеха да го излекува от недъга му. Но светецът не се надяваше на себе си, а на Бога, “Който животвори мъртвите и зове несъществуващото като съществуващо” (Рим.4:17).

- Чеда мои - каза им, - това дело не е по нашите сили, защото само Бог може да изгонва демоните. А ние сме хора като вас и сме обложени със същите немощи.

Но те неотстъпно го молеха да им стори милост. Тогава св. Иоан се видя принуден да изпълни молбата им, която той от смирение считаше за превишаваща силите му. Но и за болния човек му беше жал. Той падна на земята, въздъхна от дълбините на сърцето си и със сълзи се обърна към Господа.

- Боже - молеше се, - на Когото се покланяме в Света Троица! Ти си сътворил всичко видимо и невидимо, и пред Твоето лице всичко се бои и трепери! Помилвай, Господи, Своето творение, и не заради някаква наша праведност, но заради Твоята благост и щедрости не оставяй този човек да бъде дълго още измъчван! Не съм достоен, благий Господи, да произнеса Твоето пресвето име с моите нечисти и скверни уста, но се надявам на Твоята благост и затова Те призовавам на помощ. Ти Сам си казал чрез Твоите раби, пророците, че не искаш смъртта на грешника (Иез.18:32; 2Петр.3:9). Затова всички падаме пред Теб и Те молим: послушай ни от Твоите свети Небеса, защото си благословен во веки веков, Амин.

След тази молитва на преподобния отец, веднага бесът излезе от човека и той стана здрав, прославяше и възхваляше Бога. С благоговеен ужас спътниците му гледаха станалото дивно чудо. Те разбраха, че св. Иоан е свят мъж и истински Христов раб, и го молеха да останат да живеят при него. Но той не им позволи. После дълго ги наставляваше за това как да се спасят, нахрани ги изобилно със сланутък и ги изпрати да се върнат по домовете си. Но пак от смирение ги молеше да не идват вече при него.

Оттогава по цялата околност се разнесе славата за св. Иоан и за неговия богоугоден живот. Но това съвсем не беше по сърце на смирения подвижник. Суетната човешка слава му беше крайно противна. Затова той се отдалечи още по-навътре в планината, в някакво неизвестно място - намери една пещера под голяма скала и там се засели. Наблизо имаше много висока скала: на нея преподобният със сълзи и умиление се молеше на Бога. Често пъти денем и нощем той пребъдваше в бдение и се молеше, застанал на скалата. А Бог виждаше неговото смирение и търпение, и му даваше сили за нови по-големи духовни подвизи, които на обикновените хора се виждаха непосилни и невероятни.

Но целият този негов добродетелен живот беше страшно противен на врага на човешкото спасение - дявола, който се изпълваше с неописуема завист и злоба, виждайки себе си побеждаван от светия пустинножител. Веднъж когато св. Иоан се молеше на скалата, по Божие допущение бесовете го грабнаха и го хвърлиха долу. Но той, запазван от Божията благодат, остана жив. Когато дойде на себе си, почувства силна болка по тялото си, но не изнемогна духом. Казваше си:

- “Защо си скръбна, душо моя, и защо ме смущаваш? Уповавай се на Бога, защото ще прославям Него - моя Спасител и моя Бог” (Пс.41:6).

После стана, качи се на скалата и отново започна да изпълнява молитвеното си правило.

Тогава дяволът беше напълно победен от търпението и мъжеството на светеца. А Бог, след като изпита верността на Своя угодник, заповяда всеки ден Ангел да му носи храна, и се изпълни писаното:“Хляб ангелски яде човек“ (Пс.77:25;104:40) .

Скоро славата на светия Рилски отшелник стигна и до ушите на тогавашния благочестив български цар Петър. Той пожела да види светеца и затова, когато дойде в Средец по някаква царска работа, изпрати девет души, опитни войници, да го потърсят, и им заповяда да не се връщат докато не го намерят. Щом получиха царската заповед, те бързо се запътиха към Рила планина, отидоха и обикаляха из нея много дни, но не можаха да открият къде живее св. Иоан. След няколко дни те вече бяха крайно изтощени от глад и не знаеха какво да правят: не смееха да се върнат при царя, а от друга страна нямаха сили да вървят гладни по пустинната планина. Но все пак страхът надделя над глада и те продължаваха да търсят. Вече на края на силите си, намериха някакъв белег, по който скоро се ориентираха, стигнаха до мястото, където живееше преподобният отец, и поискаха от него благословение. Той ги благослови и ги попита за причината на идването им.

Войниците всичко му разказаха. Но св. Иоан с духа си узна, че от пет дни нищо не са яли - предложи им трапеза и ги нагости с един малък хляб. Тогава Бог извърши дивно чудо: както в древност насити пет хиляди души с пет хляба, така и сега заради Своя угодник насити деветимата войници с един малък хляб. И както тогава останаха много къшеи от хлябовете, така и тук остана половин хляб. Войниците гледаха всичко това с удивление: отначало помислиха, че и цял хляб няма да им стигне, а като се наситиха, оставиха половин хляб! После те се върнаха при царя и му разказаха за това невиждано чудо.

Благочестивият цар пожела сам да види великия подвижник. Затова се отправи със свитата си нарочно към Рила планина, за да го посети. Изкачвайки се нагоре по планината, той стигна до един връх, наречен по-късно в негова чест Царев връх. Оттам му показаха мястото и скалата, където живееше светият отшелник, но царят видя, че е невъзможно да иде при него. Отпреде му зееше дълбока и непроходима пропаст. Тогава царят изпрати двама от слугите си и им заръча:

- Като отидете там, кажете на светия отец: “Отче, дойдох да видя, ако е възможно, честното ти лице”.

С голям труд пратениците стигнаха до св. Иоан, а той ги прие любезно и им отговори:

- Идете и кажете на царя: “Царю свети и славни, твоят труд и търпение се издигнаха пред Бога като благоуханно кадило и Бог ги прие. Но сега побързай да си идеш от това място, защото е стръмно и може да пострадаш заедно със спътниците си. На този свят не ще можеш да видиш мое смирение, а в идния век непременно ще се видим един друг и ще се насладим духом от тамошната неизказана радост, ако извършим тук плодове, достойни за покаяние. Царю, за Бога всичко е възможно, но не и за човека; ако все пак искаш да ме видиш и да те видя, разпъни там на върха шатър, а аз ще запаля огън, та ти да съзреш дима, защото тъй ни е заповядано да се видим засега”.

Така и направиха. Светецът запали на една поляна голям огън, димът на който се издигна като стълб до небесата. Царят видя дима и разпъна високо шатъра си. По този начин двамата срещнаха отдалеко погледите си, поклониха се един на друг и прославиха Бога.

Но царят все пак скърбеше задето не можа да види светото лице на Божия угодник, и си отиде натъжен. Щом се върна в двореца, веднага му изпрати за благословение много злато заедно с разни плодове, каквито са прилични за монаси. Изпрати също и следното писмо:

“Цар Петър до всечестния пустинножител Иоан. Чух за твоята боголюбива душа и за това, че си се заселил в пустинната планина, чух също за твоя ангелски живот и за пълното ти отречение от света - затова твърде много желаех да видя твое преподобие и да се насладя на твоите медоточни думи. Надявах се и да получа голяма духовна полза от разговора с теб. Ние сме носени в морето на този суетен свят, и желанието за богатство, за празна слава и сладости не ни оставя да вдигнем поглед към чистия ангелски живот - защото душевните ни очи са помрачени от светски проблеми и грижи. И ето, сега, сякаш събуден от някакъв дълбок сън, пожелах да видя твоя светиня. Но понеже аз, окаяният, бях лишен от тази благодат заради многото мои грехове, покланям се пред твое преподобие и те моля да ни изпратиш някаква утеха, за да се прохлади огънят на нашата скръб! Защото твое преподобие знае какви светски бури и облаци от грижи обикновено вълнуват царските сърца.”

Св. Иоан прие с любов молбата на царя, а също и постническите храни, но златото върна и отговори на царя следното:

“Бедният Иоан до благочестивия самодържец на българския скиптър, цар Петър. Няма да е полезно за мен да изпълня всичко, за което ме молиш. Но заради твоята вяра и усърдие към мен, приемам постническите храни, а златото нека бъде за теб, понеже то много вреди на монасите, а най-вече на онези, които живеят в пустинни и усамотени места. Защо му е злато на този, който не приема до насита нито хляб, нито вода? За нас “животът е Христос, а смъртта - придобивка” (Филип.1:21). Но на теб то е потребно. Но дори и ти, който си увенчан с корона, не трябва да намираш услада в него, защото е казано:“Дори богатството да тече в изобилие, не привързвайте към него сърцето си” (Пс.61:11).

Макар другаде да е писано: “Държавата на царя е богатството”, но то е да го употребява за оръжие и за войската, а не за собствено удоволствие; да го употребява най-вече за недъгавите и бедните, за голите и бездомните. Затова ако искаш след земното царство да наследиш Небесното, бъди щедър, както нашият Небесен Отец е щедър. Не разчитай на неправдата и не върши грабителство! Бъди кротък, тих и достъпен, и нека сърцето ти да е отворено за ближния ти. Елеят на твоето милосърдие нека се излива над всички, но лявата ти ръка да не знае какво прави дясната (Мат.6:3)! Бедните да излизат радостни от твоя палат, а от устата на велможите ти да се чуват добри думи! Багреницата ти нека сияе със светлината на добродетелите, а покайните въздишки и сълзи да ти бъдат възлюбени чеда. Пази винаги в ума си спомена за смъртта, и с духовните си очи непрестанно гледай към бъдещите небесни блага. Бъди покорен и послушен на твоята Майка - Христовата Църква, и почитай нейните първопрестолници - патриарсите, за да види Царят на царете твоето смирение и да ти дари благата, които око не е виждало, ухо не е чувало и на човек и на ум не са идвали - и които Бог е приготвил за любещите Го (1Кор.2:9)”.

Когато царят прочете това, зарадва се на тези спасителни духовни наставления, целуна с любов писмото и го носеше в себе си като скъпо съкровище. Често пъти той го четеше и така прогонваше от себе си отзвуците на светския шум.

Седем години и четири месеца живя св. Иоан на това място и през цялото време не само не проявяваше леност или униние, но напротив - прибавяше усърдие към усърдието си, макар че беше стар. Мнозина идваха при него и носеха своите болни, а те получаваха изцеление по молитвите му. Тогава навсякъде в околните области се разнесе славата на светия отшелник. Мнозина ревнители на благочестието и на монашеския живот отиваха при него и го молеха да им позволи да живеят под неговото духовно наставничество. Св. Иоан виждаше, че такава е Божията воля, която устройва спасението на хората, и ги приемаше. Скоро неговите ученици построиха църква в близката пещера, направиха монастир и поставиха за игумен св. Иоан. Той с цялото си усърдие се грижеше за спасението на своите духовни чеда и всякак се стараеше да ги научи да вървят по пътя на добродетелта. Извърши през живота си много чудеса по благодатта, която му бе дадена от Бога, и вече в дълбока старост разбра отнапред за своето скорошно отминаване от този свят. Тогава св. Иоан се углъби в себе си и повечето време прекарваше в молитва. С умиление и топли сълзи той се молеше на Бога и казваше:

- Боже Вседържителю, приеми ме, грешния и недостоен Твой раб, и ме причисли по милостта Си към сонма на Твоите избраници, защото нищо добро не извърших на земята, благий мой Господи! Затова моля Твоята благост: изпрати ми добър Ангел, за да не ми попречат лукавите духове по пътя към Небесата!

Повика своите ученици и дълго ги поучаваше. Заповяда им неотстъпно да съблюдават монастирския устав и им каза:

- Не тъгувайте безутешно след моята смърт, защото няма да ви оставя, а невидимо ще бъда с вас!

Заповяда им да са прилежни в постническите трудове и след това се прости с всички братя. После се причасти с Божествените Христови Тайни, легна на земята и издигна ръце към небето с думите:

- Господи, в Твоите ръце предавам духа си!

Това бяха последните му думи и той с мир почина в Господа - на 18 август 946 г., на около 70-годишна възраст. (Блажената кончина на светеца беше по време на царуването на благочестивия български цар Петър и на византийския император Константин Багрянородни, сина на император Лъв Мъдри.)

Учениците на св. Иоан бяха обзети от неизразима скръб след като ги напусна техният свят наставник и любим духовен отец. С много сълзи те обливаха нозете му, а след това обвиха тялото му с плащаница и го положиха в дървен ковчег.

Скоро вестта за кончината на преподобния се разпространи по всички околни места, и отвсякъде към гроба му се стичаха хора за да се простят за последен път с дивния чудотворец. Но Бог и след смъртта прославяше Своя угодник: по тялото му не се забелязваше никаква промяна от тление, а напротив - то издаваше неизказано благоухание и изглеждаше сякаш заспало. Бяха дошли и мнозина болни и недъгави хора: те стояха при светите мощи, молеха се на св. Иоан и по чуден начин получаваха изцеление от болестите си.

След 40 дни преподобният отец се яви насън на старшия си ученик и заповяда за тялото си - да го погребат в земята, което и бе сторено. Оттогава при гроба на св. Иоан непрестанно се извършваха безчислени чудеса над онези, които пристъпваха с вяра, а след известно време от него започна да излиза дивно благоухание. Тогава сам св. Иоан се яви насън на учениците си и им заповяда да пренесат мощите му в град Средец (София). При откриването на тялото на светеца ново чудо изпълни с духовна радост сърцата на вярващите: то беше цяло, напълно нетленно и благоухаеше. След богослужението тържествено и с голяма почит пренесоха неговите свети мощи в Средец и ги положиха в църквата “Св. евангелист Лука”. 2) По-късно един благочестив човек на име Грудас построи църква на негово име, в която бяха пренесени честните мощи и не преставаха да извършват много чудеса. Затова владетелят Хрел, който се отнасяше с благоговение към светеца, построи там голям монастир в чест на Богородичното рождество.

По същото време България вече се намираше под византийско робство. 3) Управителят на град Средец, Георги Скилица (грък по произход), получи чрез мощите на св. Иоан изцеление от своята тежка болест, която силно го бе изтощила. Впоследствие той написа житие на преподобния. Но и самият византийски император Мануил Комнин (1143-1180), който тогава се намираше в град Средец по някакви държавни дела, получи полза от благодатното застъпничество на св. Иоан, понеже страдаше от особена болест: жилите в мишцата му се бяха сгърчили, силно го измъчваха и не му даваха покой денем и нощем. Но след помазване с елей от кандилото при гроба на преподобния той получи съвършено изцеление.

По време на царуването на византийския император Андроник Комнин (1183-1185), в българската земя (която все още беше под византийско робство) нахлуха унгарски войски начело със своя крал Белла III (1173-1196) чак до град Средец и го завладяха. А кралят много беше слушал за чудесата на св. Иоан Рилски. Затова по негова заповед унгарците взеха със себе си и мощите на св. Иоан, и с почит ги пренесоха (през 1183 г.) в своята страна, в град Остригом.4)

Там светите мощи също вършеха дивни чудеса и прогонваха от хората всякакъв недъг и всякакви болести. Скоро по цялата онази страна се разнесе слухът за чудесата на преподобни Иоан и много хора отвсякъде се стичаха за да видят дивния Божий угодник и да се поклонят на неговото свето тяло. Но Остригомският архиепископ, щом чу за светостта и чудотворството на св. Иоан, не искаше да повярва и казваше:

- Аз много добре зная всички светци, но никъде в древните книги не се споменава за такъв чудотворец!

С такава нагласа архиепископът нито сам искаше да отиде и да се поклони на мощите на преподобния отец, нито на другите позволяваше да отидат. Но изведнъж той онемя и изобщо не можеше да говори. Онези, които се намираха около него и видяха станалото, силно се уплашиха, а архиепископът само махаше с ръце и си оставаше ням. Като се осъзна и размисли за причината на своето онемяване, стана му ясно, че това е Божие наказание за неверието му към светеца и задето каза хулна дума против него. Тогава побърза да отиде при мощите на св. Иоан и с дълбоко разкаяние и сърдечно съкрушение го молеше да му прости. А преподобният, по примера на Христа, и сега прояви кротост и милосърдие (които винаги проявяваше през живота си) - скоро развърза връзките на езика му и отново го направи да говори добре. След това архиепископът непрестанно отправяше своята благодарност към Бога и към Неговия угодник. Но имаше и друго добро последствие от всички тези дивни чудеса: в сърцата на хората все повече укрепваше вярата и усърдието им към св. Иоан. Много преславни знамения станаха и след това от светите Иоанови мощи, и чрез тях изобилно се изливаше над хората Божията благодат. Когато кралят узна за чудотворната сила на светеца, той се изпълни със страх и ужас. Затова украси със злато и сребро ковчега му и благоговейно целуна честните мощи, върна ги с големи почести пак в Средец и ги положи в църквата на негово име. Това стана през 1187 г.

Около това време Бог благоволи да възобнови Българската държава и да я въздигне изпод бремето на византийското насилие при благочестивия цар Асен I (1186-1195) (наречен в св. Кръщение Иван). Този цар възобнови и укрепи българските градове, и покоряваше под своя власт онези, които все още се намираха под властта на византийците. Така той завладя и Средец, и щом влезе в него, скоро научи за многобройните чудеса от мощите на св. Иоан. Тогава царят незабавно се отправи към църквата, където бяха те, и с благоговение им се поклони. Голяма беше радостта му от намирането на това безценно съкровище - той се посъветва и реши да ги пренесе в престолния си град Търново, за да се удостои с молитвеното застъпничество на Божия угодник. Веднага изпрати до патриарх Василий (който се намираше по това време в Търново) следното писмо:

“До всечестния Божий архиерей, господин Василий, духовен отец на наше царско Величество. Когато с Божия помощ стигнах в тези предели и влязох в град Средец, там намерих честните мощи на преподобния отец Иоан, живял в Рилската пустиня, чрез които са се извършили много чудеса и изцеления. Тогава на мен ми се струваше, че сякаш ще полетя от радост. Затова решихме твоя светиня да дойде тук заедно с целия църковен клир, за да пренесете с подобаваща почест светите мощи на преподобния отец в нашата преславна столица - за похвала на целия църковен народ и за утвърждаване на нашето благочестиво царство”.

Щом получи писмото, патриархът много се зарадва и благодари на Бога, веднага свика целия църковен клир и им каза всичко, което трябваше да сторят. Те приеха думите му с горещо усърдие и без да се бавят тръгнаха да вземат безценното съкровище. Благочестивият цар с голямо внимание приготви всичко за изпращането на светеца, повери това дело на патриарха и му остави триста войници. А сам той се върна в столицата и започна да строи църква на името на св. Иоан.

Патриарх Василий взе светите мощи и се отправи на дълго пътешествие заедно с целия клир, с игумена Иоаникий (на монастира, основан от преподобния) и с всички негови монаси. Щом царят разбра за пристигането на патриарха, побърза да го посрещне и излезе заедно с всичките си съветници в местността Кръстец, 5) целуна с благоговение мощите на светеца и ги задържа да останат там 7 дни, докато бъде довършена църквата.6) А след като я осветиха, с почести положиха в нея мощите на св. Иоан, в 1195 г. Там те отново станаха източник на изцеления и много хора, пристъпващи към тях с вяра, се излекуваха от болестите си: слепи проглеждаха, прегърбени се изправяха, неми проговаряха, разслабени закрепваха, бесновати оздравяваха и всички получаваха здраве, от каквато и болест да страдаха.

Мощите на преп. Иоан Рилски останаха в Търново до 1469 г., когато след завоюването и разорението на България от турските пълчища, окончателно бяха върнати на 1 юли пак в светата Рилска обител. Там те и досега почиват в голямата църква, и са благодатен източник на духовно благоухание и на множество чудеса.

Нека и ние мислено да се обърнем към великия светилник на благочестието, към небесния закрилник и покровителя на православния български народ - преподобния наш отец Иоан Рилски - и да му се помолим така: “Преподобни отче Иоане - обител, изпълнена с благодатта на Светия Дух, на Бога Отца и на Неговия Единороден Син! Ти сега стоиш пред Царя на всичко и се наслаждаваш в светлината на Единосъщната Троица, заедно с Ангелите като Херувим пееш трисветата песен и имаш пред Бога голямо дръзновение! Моли се на всемилостивия Господ да спаси твоите сродници - единокръвния твой български народ, и да го избави от всички негови врагове! Помоли се да бъде запазена сред него непорочна светата Православна вяра, укрепи нашите градове, умири целия свят и ни запази от глад и пагуба, от тайните и явни нападения на другородци и друговерци! Утеши старците, вразуми младежите, умъдри неразумните и помилвай вдовиците, застъпи се за сираците, възпитай децата, и целия твой народ запази от всякакви напасти! А в деня на Страшния съд избави ни от участта на онези, които ще бъдат отделени от лявата страна на Съдията, и ни удостой по твоите молитви заедно със спасените, застанали отдясно, да чуем пречистия глас на Господа Христа: “Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете Царството, приготвено вам от създаването на света” (Мат.25:34) ! Защото на Него подобава слава и чест в безконечни векове, Амин.

1) Според повечето свидетелства; а според други - в 884 г
2) Предполага се, че това е станало в 980 г
3) България е била под византийско робство в периода 1018-1185 г
4) Остригом - град в Унгария, на десния бряг на р. Дунав, срещу устието на р. Грана. Съществувал от дълбока древност, градът е бил средище на Християнството в Унгария. Жителите му са били от римокатолическо изповедание. Остригомският архиепископ е бил едновременно и началник - примас на цяла Унгария (примас - титла на римокатолически епископ, която на Запад считали подобна на званието патриарх в Православната Църква).
5) Намира се в прохода между Шипка и Трявна
6) Църквата на името на св. Иоан Рилски била построена на мястото, наречено Трапезица